Неверието, което се превръща във вяра

Известно време се дърпах да пиша по деликатната тема за съмненията. Че по думите на някои благочестиви християни това може да ми бъде “за изкушение”, или пък да бъде такова за някой друг. Но ми се струва, че това е наистина важен въпрос. Неизбежна част от пътя във вярата на почти всеки вярващ, особено в началото. Мисля си, че все пак трябва да се говори и пише за тези неща. Мога само да опитам да бъда искрен…

Влакът тракаше в радостна песен, а а аз не можех да си намеря място – веднъж по купетата, докато обхождах тесния коридор, и втори път в себе. Държах Новия Завет в ръка и светът потъваше в някаква ужасна бездна, тъмна колкото тунела, в който навлизахме. Преди малко бях прочел нещо в Евангелието, което отприщи мрака в мен и наоколо. Гледах налудно в топлите кутийки с втренчени очи във всеки от пътниците. Исках потвърждение в очите им за вярата ми. Исках отрицание в очите им на отрицанието, което беше полазило по гърба ми като слузеста гадина. Исках да видя Христос във всеки от тях, защото Го бях загубил в миг между страниците на Библията, но по-лошо – не Го усещах в сърцето си.

Прибирах се от Пловдив, след като предната нощ прекарах на Кръстова гора тъкмо на Кръстовден. Беше чудно. На идване пътувах на стоп от Балкана към Родопите. От последното село Борово вече по тъмно бях в бавната процесия на богомолците към върха. Там изкарахме богослужението с хилядите присъстващи и в малките часове, понеже не си носех палатката, намерих място в един от параклисите – този на св. ап. Петър – където вече се беше настанило едно много мило циганско семейство от Аксаково. Нощта прекарахме в молитви, разговори, редуване кой да налее елей в кандилото и малко несигурен сън по спалните чували. Аз и това не си бях взел и просто опрях глава на стената. Всъщност цялото преживяване съм описал тук.

Сутринта се събудих и видях, че над мястото, на което съм лежал, е изографисан Архангел Михаил – моят именен светия. Главата ми цяла нощ е била между Меча и Писанието, които той държи. После отидох последователно в манастирите в Бачково, Горни Воден и Куклен и в Рибната църква в Асеновград. Поклоних се на светините там. Чувствах вярата си крепка и непоклатима.

Във влака отворих Евангелията за земния живот и служение на Господ Иисус Христос. Както мнозина, си ги препрочитах отново и отново. В Проповедта на планината попаднах на нещо, което сякаш срещах за първи път. Прочетох го още веднъж. Още веднъж. Още веднъж. Зациклих и установих, че всичко се срива пред очите ми. Съмнявах се в думите на Божия Син и Сам Бог. Съмнявах се в Самия Спасител.

Часовете във влака бяха трудни. Нощта беше ужасна. Мислех, че умирам. Как да умра, ако няма Бог?! Къде отиде вярата ми?! По дяволите? Как се изгуби в миг, след като беше видима и усмихната като добър приятел, с когото си говорим?!

На другия ден отидох на лекар, защото физически наистина не се чувствах добре. Нямаше ми нищо, но добре знаех, че боледува не тялото, а душата ми. После влязох в най-близкия храм и намерих свещеника. Излях несвързано всичко, което ме мъчеше – цитат и прочее. Той ми заговори спокойно с разбиране. Разясни ми текста, цитира ми свети отци по темата. Сподели ми, че когато бил млад свещеник, непосредствено след Великден го нападали страшни съмнения. Поговорихме си човешки за Бога. Винаги ще съм му благодарен за това и за последващите ни срещи. Когато излязох от неговата стаичка и попаднах в спокойната нега на храма, разбрах, че отново съм в себе си и в Църквата.

Случи ми се още няколко пъти, макар и не в такъв пристъп. Веднъж веднага след Рождество и Филиповия пост. Трябваше да замина за седмица във Варна. Там обикалях храмовете в града. Ставах рано и отивах на служба. Правех го без участие, с отрицание и неверие, но и с някаква надежда, по благодатна инерция. Знаех, че трябва да съм там пред Господа в Неговата Църква и скоро всичко ще отмине. На Богоявление Кръстът освети не само външните води, но и вътрешните ми затинени извори, които отново се избистриха.

Дори на Голгота в Йерусалимския храм на Христовото Възкресение, по време на вечернята, ме нападнаха богохулни и скверни мисли. Ей така отникъде, пред самия Кръст, на самото място на Разпятието.

И разбира се в още немалко делнични и празнични моменти от живота ми на християнин. Предполагам, мнозина са минавали през същото – през пристъпите на неверието, мръсните ръце или направо мрежи на съмненията.

Няма еднотипно решение за справяне. Всеки измолва и получава персонална помощ. Но тук е сякаш ключът – молитвата. Съмненията да ни обърнат в молитвеност, която вероятно сме поизоставили и тъкмо от тази липса са се пръкнали те. Парадоксално, да не спираме да се уповаваме на Бог, дори когато не вярваме в Него. Това трябва да бъде нашата воля в трудните моменти и Той отново ще ни озари и ще ни окъпе във Вяра.

Молещият се човек е вярващ човек. Вярата се постига, а и се завръща с молитва

Трябва да помним това.

На мен ми помагаше Иисусовата молитва, която изричах дори не от себе си. Хладно, което ставаше топлохладно и накрая – горещо, осъзнато, действено. Но трябва да кажа, че в такива моменти често заменям “Господи Иисусе Христе, помилвай ме грешния!” с “Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!”.

“Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” – това съм аз, това сме ние, християните. Това е темелната евангелска история, която определя вярата и невярата ни. Имам една позната, която когато се случи нещо лошо, например разболее се детето й, казва досущ като бащата на бесноватото момче: “Ще отида да запаля свещ и да се помоля – ако има Господ, да помогне!”. Ние сме християни от типа  “ако”. Нашата вяра е вяра под условие.

Но не на последно място, трябва да общуваме и питаме отците – светите (отново в молитва, но и да четем Преданието, което са ни оставили) и енорийските – нашите свещеници, духовните ни наставници и изповедници. Човек не може да се справи с пристъпите на маловерието без Църквата.

В немощите си апостолите са наши учители. Така е промислил техният Учител. Помним Петър, който поради опасност се отрече три пъти, макар да се бе клел във вярност на Христос (впрочем всички се скриха и така – отрекоха). Помним Зеведеевите синове, които искаха да седнат отдясно и отляво на Него в царството Му. И още много примери, които ние живеем на практика днес. Предаваме постоянно Христа и постоянно искаме да сме по-горе от другите. Но помним и какво направиха същите тези апостоли впоследствие – благовестиха по цял свят и се предадоха на мъченическа смърт.

Помним разбира се и Тома. Неназовимо е тайнството на извървения духовен път при Тома – от “Да идем и ние да умрем с Него” до „Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите и не сложа ръка на ребрата Му, няма да повярвам“ . Теодора Димова има един чудесен текст по темата. Когато вече е написано по-толкова прекрасен начин, нямам какво същностно да кажа повече. Бих добавил само, че всички ние сме като Тома, в известен смисъл – ние сме Тома Неверни. Декларираме, че сме готови да умрем с Христос и дори заради Христос. Нима не е това разтърсващото събитие на повярването, покръстването, което се е случило с всеки от нас по един или друг начин. В началото човек има смелост и дръзновение за големи думи и дела и това е автентично чувство. Но често се стига до един момент, в който пожелаваме да бръкнем немедлено с пръст в раните на Спасителя, за да повярваме истински в Чудото на вярата. А обикновено бъркаме и с пръсти, осолени не само от неверието, но и от греховете ни.

И Бог милостиво, саможертвено, опрощаващо и с любов явява Себе си и това Чудо. Явява пред нас Тяло и Кръв, Тяло и Дух. Отново и отново. За да вярваме в Него. За да Му бъдем причастни. Колко велико е това!

Ние все пак имаме някаква вяра. Обективно погледнато. Прекръстваме се, черкуваме се, правим поклони, целуваме иконите и ръката на благославящия ни отец, молим се, участваме в светотайнствения живот на Църквата, записваме имена за поменаване, пием светена вода, постим, помазваме се с миро и много други. Все действия, които ако не бяха подплатени поне с малко вяра, щяха да са странни за обяснение, абсурдни и дори патологични.

И въпреки всичко тя не е колкото синапово зърно. Ние си оставаме маловерци. Ако имахме такава силна вяра, щяхме и планини да преместваме. Ако имахме вяра, щяхме да имаме и дела на покаяние. Ако имахме вяра, нямаше да грешим толкова. Ако имахме вяра, щяхме да си носим Кръста. Ако имахме вяра, щяхме всецяло да се предадем на волята на Господа, така като фронтменът на рокбандата скача от сцената върху публиката, която го понася на ръце.

Бог понася немощите и маловерието ни. Пита ни: “О, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя?”. И пребъдва с нас и ни дълготърпи, докато ние мълчим с наведена глава. Пита всеки от нас, както пита Петър, който в уплах започва да потъва: “Маловерецо, защо се усъмни?”. Казва на всеки от нас: “Не бой се, само вярвай“. И ние вярваме, но най-вече – маловярваме. И той пак и пак явява Чудото: „Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, дай ръката си и я сложи на ребрата Ми. И не бъди невярващ, а вярващ.“ В човешкото неверие присъства потенциалът за предстоящото Божие чудо. Христос нарежда да отвалят камъка от гробницата на Лазар, но те уж го убеждават, че трупът вече се разлага и мирише. Друг път направо му се смеят, когато казва, че момичето не е мъртво, а само спи. Така и пристъпваме към Чашата, така и се спасяваме – не ние, а Бог ни причастява със Своите дарове и ни спасява в Своето царство.

Ние участваме с малката си, нищожна вяра, а Той – с безкрайната Си любов

Бог ни обича тъкмо такива – грехопаднали, маловерни, непослушни – и само онзи, който е разбрал истински величието на тази тайна, е заживявал в изобилна вяра и любов във Всевишния.

Онова, което много пъти разчитаме като мракобесни атаки, освен точно това е и допуснато от Бог, за да ни поразтърси от самодоволството, от духовната леност, от мнимото щастие, постигнато уж веднъж и завинаги, от отказа да участваме в невидимата бран, от състоянието на вяра без усилия, без молитва и в последна сметка – без вяра. Съмненията и неверието са като изпитанията и скърбите. Идват, за да ни обърнат в бодрост, молитвеност, а оттам и във вяра. Трябва да се радваме и да благодарим за тези моменти.

Слава Богу за всичко, включително и за неверието, което Той с чудото на своето Възкресение превръща във вяра – моментът, в който всеки от нас като св. ап. Тома изрича:

ГОСПОД МОЙ И БОГ МОЙ!